Бърз полет над два от най-големите европейски рок-фестивали – Rock Werchter, Белгия и I-Days, Милано

Всеки истински рок фен трябва да посети поне веднъж в живота си някой от най-големите рок фестивали по света. Coachella, Lollapalooza или Rock in Rio са далече, но и Европа предлага не малък избор в това отношение – Glastonbury и Download, UK, Rock am Ring и Wacken Open Air, Germany, Hell Fest и Rock en Seine, France, Nova Rock, Austria, Roskilde, Denmark и доста други, които се появиха особено през последните години…

Rock Werchter

Rock Werchter, Белгия освен, че е сред най-големите, е и сред най-старите рок фестивали в Европа, вероятно фестивалът с най-дълга и богата история, която започва преди почти 50 години, в далечната 1975 г.
В началото е малък летен еднодневен рок-блус фестивал, на който се изявяват местни банди и изпълнители. През 80-те вече е с името Rock Torhout – Werchter и започва да привлича все по-нашумели артисти и от чужбина, като U2, Dire Straits, Тalking Heads, Peter Gabriel, Depeche Mod, Simple Minds, Joe Cocker, Lou Reed, R.E.M. и доста други по-късно утвърдили се като световни звезди. През 1993 г. участват за първи път Metallica и Lenny Kravitz, като последният беше хедлайнер на първия ден на феста тази година.
От 1999 г. до днес фестивалът е известен с името Rock Werchter. От следващата, 2000 г., той вече се провежда в 3 поредни дни, а от 2003 г, – в 4 дни. Тогава основателя на фестивала Херман Шуреманс (който все още е жив и се изявява като фламандски политик) продава правата си на американската организация Live Nation, която допринася още повече за разрастването на мащаба му.
Всъщност почти няма известна рок банда или артист през последните около 30 години, който да не е бил поне веднъж на сцените на Rock Werchter.
Фестивалът редовно събира около 140-150 000 души (около 60 000 на ден, като рекордът за посещаемост е през 2014 – 88 000 души дневно, и над 160 000 за целия фестивал; впоследствие тази бройка е достигната още няколко години), което го прави един от най-големите, дори в световен мащаб. Неслучайно 6 пъти печели авторитетната награда Arthur на международната организация International Live Music Conference (ILMC) за най-добър рок фестивал в света.
Малък, но интересен детайл – за Rock Werchter е създаден дори специален шрифт, който се използва във всички графични и визуални материали по време на събитието. А самият бранд, с отличния си маркетинг през годините, се е утвърдил сред най-разпознаваемите на европейската рок сцена.

Но дотук с историята, да се върнем към реалността – 49-тото издание на това впечатляващо рок събитие, 4-7 юли, 2024 г.

Мястото, където се провежда фестивала е парк в района на селцето Werchter, недалеч от красивия фламандски град Льовен, известен и с това, че там се намира най-голямата бирена компания в Белгия InBev (произвеждаща Stella Artois и още десетки брандове квалитетна бира).
От Льовен пътуват безплатни автобусни шатъли до Фестивал Парк, които са на интервал от 20 минути (и по-малко), от 8.00 ч. сутринта до 3.00 ч. през нощта, през 4-те фестивални дни. А билетите за събитието осигуряват и безплатен ЖП транспорт от всяка точка на Белгия до Льовен (отиване и връщане).
Излишно е да подчертавам, че организацията беше повече от перфектна във всяко отношение. Единственото, което имам като малка бележка, е, че от мястото където спират автобусите, до входа на феста са над 2 км. ходене, които се изминават лесно на идване, обаче на връщане, след натрупаната умора и изразходваната енергия, са леко натоварващи…Но вероятно, логистиката налага подобно решение. Все пак близо 3/4 от посетителите са там и за 4-те дни и са настанени на отлично устроения къмпинг в зоната край фестивала.
Първото, което прави впечатление при стъпването в района на Rock Werchter е, че почти няма опашки от хора, при все, че вероятно присъстваха над 50 000 души първия ден (на който бях аз). Има достатъчно пунктове за влизане, проверките на багажа вървят бързо, а вътре не се чака за нищо – нито за обмяна на coins (на фестивала всичко се плаща с чип, прикрепен към гривната, която ти слагат на входа, а чипа се зарежда с пари на десетки каси, из целия район на събитието.), нито за храна, нито за напитки, нито дори и за тоалетните.
Решението е просто – има достатъчно на брой и равномерно разпределени места за обмяна на coines, храна и напитки, и тоалетни по цялата площ на фестивала. Организаторите са наясно с приблизителния брой присъстващи всеки ден (лимитът е 88 000 на ден максимум) и са се погрижили хората да се чувстват максимално комфортно по време на престоя си там.

Всъщност площта на Festival park, е второто, което впечатлява всеки, посещаващ за първи път музикално събитие с подобни мащаби. Тя е огромна, приблизително километър на километър, където освен многобройните пунктове за храна, напитки, мърчандайз, спонсорски щандове и т.н. са разположени и 4-те сцени на фестивала – Main Stage, The Barn, KluB C и the Slope.

Разпределението на бандите по сцени и по дни не е случайно, съобразено е доста точно със стила на артистите и възрастта на феновете (над 90 изпълнители бяха в програмата на фестивала за 4-те му дни). Примерно първия ден беше за по-„зрелите“ рок фенове, generation X, образно казано – с хедлайнер Лени Кравиц, а другите дни привличаха и по-млада аудитория с изпълнители като Манескин и Дуа Липа.

Втората по-големина сцена The Barn (която всъщност е огромна тента събираща над 15 000 души) е за по-алтернативни изпълнители.
KluB C (спонсор KBC bank) e за „клубен“ тип групи, вкл. и джаз, фънк и гаражен рок. А the Slope е посветена на хип-хоп, денс изпълнения, електронни гигове и диджейски сетове.
На всички сцени озвучаването беше топ, а саундът – кристално ясен, нещо, което все още се мъчим да постигнем на българските рок събития, не винаги успешно…

Какво исках да видя по моя план, и успях да видя през първия ден?

Малко след влизането ми, на главната сцена забиха The Hives – една страхотна, но като че ли доста подценявана, поне в България, банда от Швеция. Те свирят безкомпромисно своя мелодичен пънк рок повече от 30 години, в непроменен състав, което се отразява безспорно на силното им сценично присъствие и перфектната им сработеност като музиканти. Купонът с тях си заслужаваше на 100%.

Малко след това се появи най-тежката артилерия за първия ден на фестивала – бруталната австралийска банда Parkway Drive. Макар че съществуват от 2003 г., те също не са особено популярни сред метъл феновете у нас, но не са никак случайни изпълнители, като се има предвид, че още през 2019 г. бяха сред хедлайнерите на Wacken Open Air. Те съчетават в музиката си метал кор, ню метъл, с хеви и траш елементи, дори вкарват щрайх и баладичност в някои песни, а сценичното им присъствие е убийствено, просто размазаха публиката със своята мощна енергия и пълното си раздаване на Main Stage.

Успях да видя и друга моя любима група, чийто концерт изпуснах в България – Dropkick Murphys. Само поклон пред тях – още от 90-те години палят феновете по целия свят с музикалната си „запазена марка“ – веселяшки, келтски фолк пънк с горещо и свежо звучене, което няма как да те остави безразличен. Тези, които не ги познават добре, определено ще се изненадат, че всъщност не са ирландци, а американци. Но участниците в якото пого пред сцената по време на концерта им, това едва ли ги интересуваше. Емоцията беше на макс. Топ гиг!

Признавам, че не съм от големите фенове на Greta Van Fleet, които бяха следващите изпълнители на главната сцена. Но пък момчетата се раздават с цялото си сърце, правейки рок музика, с която аз и много хора, от моето поколение сме израснали – интерпретация на ретро хард рок, блус рок с малко глем препратки и психеделични мотиви. Убеден съм, че с времето, като банда, ще се развият още повече в музикантско отношение.

Бях си планирал задължително да видя и два концерта на The Barn сцената – на Jane’s Addiction и на PJ Harvey. Всъщност точно тяхното участие в програмата на фестивала, ме „убеди“ окончателно, че си струва да си купя билет за първия ден.

За съжаление, въпреки, че ги харесвам много, Jane’s Addiction, при това в оригиналния си състав с Дейв Наваро, малко ме разочароваха. Личеше си, че нямаше настроение в изпълнението им, липсваше положителната емоция между музикантите на сцената, а Пери Фарел определено не беше на кеф, като опитваше да компенсира това, пийвайки на големи глътки от бутилка вино. Това леко негативно усещане, разбира се, се предаде и на публиката и въпреки безспорно перфектното им ниво като музиканти, в края на концерта им, остана едно чувство на непълнота и неудовлетвореност от първата ми среща с тях.

Но на другия полюс на емоциите ме отведе изпълнението на Polly Jean Harvey. Всъщност това не беше точно концерт, а по-скоро изпълнен с красота и мистични препратки арт спектакъл. Нейното влияние върху публиката е омагьосващо, а уникалните музиканти мулти-инструменталисти в групата й, начело с гениалния Джон Париш, създадоха саунд атмосфера, която директно те хваща за сърцето. До края на изпълнението си Поли не каза нито една дума на публиката, вглъбена в своето изкуство, а когато след последната песен тя най-накрая се усмихна и благодари за топлото посрещане, препълнената до краен предел зала наистина избухна. Незабравимо преживяване…

И така неусетно дойде време и за хедлайнера на вечерта. Малко след 23.00 ч. на главната сцена беше време за шоуто на Lenny Kravitz.
Като типична рок-звезда Лени умее да вдига емоциите. Два часа здрав рок, на моменти, смесен с джаз и фънк елементи, и всички от най-големите му хитове през годините накараха 50 000 души да пеят и танцуват почти нон стоп. Много ми се искаше да видя на баса в групата му прекрасната Гейл Ан Дорси, която участва на лайф участията му последните години, но този път на четирите струни беше ново лице, поне за мен, непознато. За сметка на това на сцената се раздадоха двамата музиканти, които са с Лени почти през цялата му музикална кариера – чаровната барабанистка Cindy Blackman Santana и страхотния китарист Craig Ross.

И така около 1.00 ч. след полунощ първият ден от програмата на Rock Werchter остана в историята (ако не броим диджейските сетове, които продължават до ранни зори).
Като финално впечатление – белгийската публика, някак си е по-сдържана, личи си, че обича изпълнителите, кефи се на това, което вижда на сцените, но реакциите й са малко по-тихи и обрани. За разлика от българските фенове на рок концертите например, които доста по-бурно и силно изразяват емоциите си…
И да исках, нямаше как да остана за повече дни на Rock Werchter, защото на следващия ден ми предстоеше пътуване до Милано, за най-големия италиански рок фестивал:

I-Days

Този фестивал също има сериозна история, съществува от 1999 г. насам. За разлика от Rock Werchter и повечето световни рок фестивали, той е с по-различен формат – провежда се в продължение на около месец, като фестивалните дни са приблизително през седмица. Първоначално се позиционира на пистата Монца, а последните години – в района на хиподрума Сан Сиро, Милано, като основния му спонсор е Coca Cola.
Тази година той започна на 29 юни и завършва на 12 юли. В програмата са имена като Metallica, Green Day, Bring Me The Horizon, както и такива привличащи Gen Z аудитория като Sum 41, Avril Lavigne и кей поп звездите Stray Kids.
Като организация, смятам, че доста отстъпва на Rock Werchter, но като цяло впечатленията са ми по-скоро положителни, изключвайки опашките пред тоалетните и кръвожадните комари в района. Най-вече като сцена, видео стени и озвучаване, нямаше никакви проблеми.
Мащаба му е също доста по-малък от белгийския мега фестивал – площта, където се провежда е наполовина, сцената е само една, а публиката, която се събира там е може би около 20-25 000 души средно.

Признавам си, че отидох на изданието на I-Days на 6 юли само за да видя и да чуя за първи път на живо една от любимите ми банди – Queens of the Stone Age. Така че се извинявам на феновете на Royal Blood и на The Vaccines, че ги пропуснах. (а и по това време беше мача Англия – Швейцария от Европейското).
Като отклонение – извадих огромен късмет, защото можеше изобщо да не ги видя. След концерта им в Рим на 4 юли, Джош Хом се е почувствал зле и се е наложило да отменят концерта си на феста край Венеция, следващия ден. Дълго време липсваше информация дали няма да падне и концерта им в Милано, а в социалните канали организаторите на I-Days мълчаха оглушително с часове, което вбеси повечето фенове онлайн, останали в неведение.
Слава богу, на 6-ти следобед най-после се появи информация, че QOTSA ще забият вечерта на сцената на фестивала.

Знаех от приятели, които са ги гледали, че освен супер музиканти, те са и изключително силна лайф банда. И не останах разочарован, това се потвърди в пълна степен. Въпреки, че най-вероятно Джош не беше преодолял напълно здравословните си проблеми, той и всички в групата се раздадоха максимално. Наистина излъчваха брутална, позитивна енергия, а публиката беше няколко нива по-шумна и по-дива от тази в Белгия. Получи се истинска спойка между фенове и група, концертът мина като че ли на един дъх, неусетно, оставяйки те с чувството, че артистът на сцената и ти сте на едно цяло, на една вълна, и с непреодолимото желание в края да искаш още от същото…
Благодаря от цялото си сърце на Джош, Трой, Майкъл, Дийн и Джон за този истински момент на щастие, който няма да забравя никога!

Послеслов: На следващия ден QOTSA обявиха, че анулират всичките си предстоящи участия в Европа, поради необходимостта Джош спешно да се подложи на операция в САЩ.
Нека искрено му пожелаем, всичко да мине ОК, да се възстанови бързо и отново да ни радва с музиката си съвсем скоро!