Да живееш в хармония със себе си и с виртуалния свят на омразата в България, без да се откажеш от ценностите си – мисия (почти) невъзможна!

trol-hateНе знам дали забелязвате, но като че ли с всеки изминат ден хората и светът около нас се побъркват все повече.

Българските истерични сублимации на случващото се в Русия и Украйна, в Израел и в ивицата Газа, в Сирия и Ирак, сваления малоазийски самолет, както и хард порното в родната политическа действителност (но без щастлив край), всичко това може да накара дори спокойния и що годе интелигентен Homo Sapiens, който все по-рядко се среща по нашите земи, или да посегне към аптечката с успокоителните или да се хване за… кобура (в прекия или преносния смисъл на думата).

И докато в аналоговите времена и в пионерските години на интернет такава масова психоза на омразата трудно можеше да пламне и да се превърне във вирусна заплаха за менталното здраве на нацията, с оглед на липсата на достатъчно публично пространство за изява (най-вече това бяха кръчми, кафенета или мейл-листи и интернет форуми), днес социалните мрежи и всички достъпни комуникационни платформи на Web 2.0 и дигиталното ни настояще, създават плодородната почва за развихрянето на нашите най-нисши страсти. Почва, обилно наторявана от съзнателните манипулации и умелото и не толкова умело разпространяване на дезинформация, полуистини или абсолютни лъжи, и разбира се, от нашата собствена глупост и неспособност да отсяваме и филтрираме информацията, която ни залива. И не на последно място – от крещящата липса на умения и желание за нормална човешка комуникация и водене на разговор, камо ли дискусия или спор.

Достъпните интернет платформи и социалните медии, като че ли капсулираха хората в някакви затворени онлайн общности, своеобразни виртуални секти от фанатици, вместо да им помогнат да отворят съзнанието си, да приемат света в цялата му пъстрота и разнообразие, да разширят и обогатят собствения си мироглед, да спечелят нови приятели, но не на базата на тяхната принадлежност към определени идеи, убеждения и политически субекти, а според човешката им стойност и нивото на интелекта им. Бягаме като дявол от тамян от различното мнение, блокираме и „ънфренд-ваме“ всички които не споделят нашето, а ако не успеем да намерим „своята си секта“, предпочитаме да мълчим, заради страха от социална (в случая социално-виртуална) изолация и маргинализация…Или просто защото вече „не‘аме нерви“.

Всъщност този феномен в общи линии е описан още в преддигиталните времена от Елизабет Ноел-Нойман в книгата й “Спирала на мълчанието: общественото мнение – нашата социална кожа”, но именно в последните години, с бума на интернет технологиите, той стана толкова ясно видим и за съжаление толкова разрушителен за обществото ни.

Елиу Катц обобщава тази концепция така:

1. Индивидите имат мнения;
2. Тъй като се опасяват от социална изолация, хората няма да изразят своите мнения, ако не се уверят, че останалите ги поддържат;
3. Хората прилагат „псевдо-статистическа” обосновка при системното наблюдение на социалната среда за знаци на подкрепа;
4. Масмедиите представляват основно средство за отчет, как се разпределят мненията и съответно – какъв е общественият климат за подкрепа;
5. Същото вършат и референтните групи;
6. Обикновено медиите говорят в един глас, почти монополистично;
7. Съществува тенденция медиите да изкривяват предубедено разпределенията на мнения в обществото… каквито са мненията на журналистите;
8. Когато се възприеме, че нямат подкрепа, големи групи индивиди, които може и да са мнозинство, ще загубят доверие и ще се оттеглят от обществения дебат, като предават бързо позициите си по една спирала на мълчанието, която се разгръща сама; те спират да събират съмишленици и скоро напускат битката;
9. Така (експертите) манипулират и обедняват обществото.

Някой беше написал някъде, че сме станали като кучето на Павлов, обаче не ни дават храна, а само ни звънят със звънчето, за да лаем развълнувано с биещото сърце на централната емисия новини и сервирания ни наготово и сдъвкан като за бавноразвиващи се „дневен ред“ на „публичното пространство“. И да се зъбим и ръмжим един на друг, разбира се.
„Избирателната българска публичност е само отражение на грешно съшитото ни обществено съзнание, което черпи сили от грешно съшитата ни представа за реалността….“

фройд омраза фанатизъмНо да се върнем на любимия ни български спорт, който условно може да се нарече „виртуално-епистоларна логорея на омразата“, характерен с фанатичното противопоставяне на един индивид или общност на други такива (той и има своята проекция и офлайн, разбира се).

Тук с удоволствие ще цитирам Ивайло Нойзи Цветков: “Безпричинната омраза винаги е плод на лоша съдба, вътрешни дефицити и липса на личностна реализация. (Много рядко – на интелигентен, impish хумор.) За да понесем света, или дори просто да дишаме, ни се налага без всякакво основание да вярваме, че светът и нашите схващания за него в основата си са истинни. Когато тази вяра се разклати, изпадаме в състояние на тревожна неопределеност. По-лабилните и изключени социално кълнат до девето коляно и се възбуждат от мръсните думи или конструкти – но това е просто техният вик за помощ. “

Като започнем от войната между пушачи и непушачи, левскари и цесекари, та минем през русофили и русофоби, десни и леви, националисти и глобалисти, либерали и консерватори, рубладжии и соросоиди, и стигнем до Израел срещу Палестина, Башар Асад срещу сирийските бунтовници, „хунтата“ в Киев срещу проруските сепаратисти, Путин срещу Обама, ЕС срещу Евразийския съюз….и така до безкрайност.

Въобще, появи ли се някаква идея, кауза, акция, веднага се ражда своеобразната анихилираща антиматерия – Контра на идеята, каузата или акцията. И всички от двете страни на барикадата се хвърлят в боя с такава настървеност, ярост и фанатизъм, че пред тях Матросов, Гюро Михайлов и муджахидин-камидзе от Ал Кайда, взети заедно, бледнеят.